Отидох с приятели на салса купа България (или както там се казваше). Събитието беше в зала универсиада и входът струваше 15 лева.
Като изключим факта, че състезанието започна с близо час закъснение, първоначалните ми впечатления бяха добри – кокетни лаптопчета за журито (е не бяха еднакви всичките, но нека не съм придирчив), хубава, добре осветена сцена и що годе добър водещ (поне доста ни забавляваше). След това обаче започнаха разочарованията …

Щеше ми се като е Купа България и се провежда в София, шоуто да се води на български, а не на английски … и да не карат и бедните български танцьори да говорят на английски, но да кажем, че това може да се оправдае с факта, че все пак е кръг от международно състезание.

Шоуто отвориха две „кръшни“ близначки (смисъл, че двете една до друга нямаше как да минат през входа). Дори да разширим понятието пищна, за да обхване и техните размери, и да приемем, че в латино танците е нормално да си пищен… това не оправдава тоталната липса на синхрон (аз поне си го обяснявам с това, че са близначки – нормално е – едната е излязла няколко минути след другата и все още търсят синхрона).

Следваха няколко двойки, на които наистина свалям шапка – не твърде, че разбирам, но съдя по чувството, което ми оставиха, и по начина, по който се движиха. Само заради тях (помня само три от имената – Евгени, Лили и Кики) и приятното прекарване с приятелите вечерта си заслужаваше! НО всички други „професионалисти“ сякаш имаха нужда от малко грес по ставите … начупено, трудно … с грешки.

Може би тук е момента да отбележа, че ако състезанието е било аматьорско, а не професионално, то тогава може би входа не трябваше да е 15 лева? (за справка – входът за „Имане“ на ансамбъл „Пирин“ в НДК, което съм описал по долу, беше 5 лева)

На следващия ден пътувах с новото метро (от Г. Димитров до стадион В. Левски). Пътуването започна с лека спънка – аз и една колежка слязохме в подлеза, доближихме плъзгащата се врата, зад вратата се виждаше новия лъскав перон и … вратата не се отвори … На нея беше залепена малка бележчица „Вратата не работи, НО метрото работи. Влезте отгоре“. Дотук разбираме, че Софийска община се грижи за нашето здраве и добър външен вид – повторете два пъти на ден, 5 дни в седмицата и сте готови за бикини след само месец катерене по стълбите. Както и да е – преглътнахме факта, че бележката можеше да е преди стълбите или поне да не е написана на лист от тефтерче.

На другия вход ни посрещна опашка – реших да си купя билет от автомат … нито един не работеше. Наредихме се на опашката – беше наш ред, когато се чу, че долу спира метрото, „чудесно“ – помислих си аз – „тъкмо навреме“. Е, изглежда малко бях избързал с мисленето. Апаратът за билети сдъвка нашите два билета и спря да работи. Естествено, трябваше нова лента с билети … нови билети … и изпуснахме влакчето.
Слизайки на самия перон осъзнахме, че има по един перон от двете страни – т.е. има значение от коя страна слизаш – слава богу – бяхме уцелили правилната … Но иначе – поздравления а гениалната инженерна мисъл – вместо един голям централен перон и от двете страни релси – два малки и по средата – релси. Говорейки за гениални инженерни проникновения – използвайки подлеза на метрото не можеш да минеш от другата страна на булеварда, мисля, че е било необходимо специално проектиране, за да се получи така.
Реших да се огледам за светлинно табло, на което да пише след колко минути ще е следващото влакче – е, въпросното табло не работеше и показваше само часа …
Може би в заключение трябва да кажа, че наистина беше приятно да стигна от Г. Димитров до Васил Левски за 8 минути, но за толкова години работа … няма как да не попитам – не можеше ли да е малко по-изпипано и професионално?

Стигнах и до „Имане“ на ансамбъл Пирин (чийто сайт между другото се опита да ми „подари“ троянец – колко професионално изпълнен сайт). От няколко години Игличето (приятелката ми), нейните родители и аз ходим на представленията на ансамбъл Пирин в НДК. Искам да кажа, че досега винаги съм бил впечатлен, но не и тази година. Макар че е нов спектакъл, грешките бяха твърде много. Не мога да отрека, че някои от сцените бяха прекрасни, но голяма част бяха доста под обичайното ниво. Не е това, което човек би очаквал от професионален ансамбъл. Длъжен съм отново да подчертая обаче, че все пак „Имане“ много ми хареса и го препоръчвам горещо.

Та всичките тези професионални изпълнения и решения ме накараха да се замисля, за манталитета на българина. Защо сме готови да вложим много повече усилия и мисъл в това, как да не свършим нещо, и да се измъкнем с най-малко работа, отколкото би ни коствало да си я свършим качествено. Когато бях малък, изстисквах малко паста в мивката и мокрех четката за зъби и зъбите си … на това ми напомня.

Говорейки за професионализъм, няма как да не спомена интернет доставчика си – Мегалан . За разлика от повечето хора, които познавам, мога да го спомена само с добро! Бях очарован от факта, че когато ми изтече предплатения период и няколкото дни гратис, можех да отварям само сайта на доставчика И EPAY.BG, където можех да платя! И имах интернет 15 минути след като платих в 1 часа през нощта!
Преди няколко седмици кучето ми прегриза кабела – естествено понеже тока беше спирал по същото време, автоматично реших, че е някой рутер по пътя и се обадих възмутен (в 8 часа вечерта). Дойде екип в 9 … оправиха ми кабела (докато се червих) и ми препоръчаха да си го преместя да минава от другаде. Накрая дори не поискаха да вземат пари за услугата. Преди няколко дни кучето пак го прегриза (макар че го бях преместил) – обадих се в 15:30 и поисках екип да дойде – екипа дойде в 16:00. Знам, че звучи малко като реклама – но поне е заслужена!