Предисторията

Всичко започна преди месец и нещо, когато отидохме на рождения ден на Веси в една Вила над Свидня. Тогава отидох с колело, като тръгнах от Надежда 4, през Костинброд, Дръмша и Чибаовци. Тогава се прибрах с влак от Своге на другия ден, но започна да ме гложди идеята за един по-дълъг поход, защото не бях тотално размазан от 40-те километра.
И така, след една разходка до Костинброд преди седмица (20км, 30км/ч средна скорост), реших, че е време отново да пробвам дълъг маршрут, като целта беше Искърското дефиле.
Вики реши да се включи в идеята още в момента, в който я споделих във Фейсбук. Малко по-късно се оказа, че точно по това време ще сме заедно със Стембата (който за разлика от мен кара шосейка от доста време) и се зароди идеята да разширим малко маршрута, като минем от София, през Петрохан, Дръмша, и до Своге, и вече оттам – през Искърското дефиле обратно до София. За щастие цялото планиране беше подпомогнато от един чуден сайт, и резултатът беше: http://www.bikemap.net/route/1141315

И така след известно колебание заради времето се решихме да направим прехода на 30ти юли – след бурята на 29ти се очертаваше слънчев ден без извънредни жеги. Бях се заредил с 2 резервни гуми за всеки случай, Стембата имаше още една, а помпи си имаме на рамките. „Екипировката“ се допълваше от няколко Corny-та, банани, фотоапарат и телефони (с GPS – ако се затрием някъде). Вики пък дойде екипиран и с каска и светлоотразителна жилетка. За вода решихме да разчитаме на селцата по пътя и тръгнахме само с пълни бидончета.

Денят

Маршрутът започна с равен и прав път до Костинброд

За нещастие още на 8мия километър Стембата спука гума на някакво телче, а за зла беда аз бях избързал напред, та се наложи да се връщам. Разбира се, всички бяхме спокойни, разполагайки с 3 резервни гуми (и лепенките на Вики).
След бързата смяна продължихме.

Изкачването след Костинброд

Веднага след Костинброд започва изкачването към Петрохан, за съжаление на 16-тия километър Стембата отново спука гума, тогава Вики продължи напред, а ние трябваше да го настигнем след няколко километра. Последва отново бърза смяна на гума, този път малко по притеснени, тъй като простата сметка показваше, че на 8км сменяме гума, а нямаме 10 гуми :)

След като се качих на един баир и видях, че няма никой около мен, отново заподозрях спукана гума (беше 24-тия километър все пак) и точно тогава телефона ми звънна – наистина Стембата пак беше спукал гума, върнах се по баира надолу, но го подминах, отново драпах нагоре … Сменихме гумата отново (с последната резервна) и намерихме проблема – второ миниатюрно, но достатъчно остро, парче тел забито във външната гума. През това време Вики беше отишъл доста напред.

Всичките спирания за смяна на гуми тотално ни развалиха ритъма и Петрохан се оказа най-трудното място за преодоляване. Слънцето печеше яко, краката ми се бяха вдървили, а пулса ми хвърчеше в небесата, но успяхме да се съберем с Вики малко преди разклона за Дръмша.

Дръмша и Чибаовци

След разклона за Дръмша вече движение няма, в по-голямата си част пътя е хубав, а изкачванията вече не са толкова тежки.
Спуснахме се до самото село, където заредихме с вода от местния магазин, но за разлика от предния път когато бях сам, този път старците в центъра на селото не бяха толкова сговорчиви.

При предното ми посещение доста се радваха да видят животното колоездач и ме разпитваха:

„Накъде си тръгнал, бре момче?“
„Свидня“ – бях отговорил аз.
„Оооо, знаеш ли колко е далече … ама ти всъщност отде идеш – не си тукашен?!“
„От софия“
„А, ей го къде е Свидня – зад ъгъла …“

Направихме няколко снимки и поехме нагоре към Чибаовци, което е последното изкачване преди голямото спускане към Свидня. Следва стръмно спускане, но за нещастие пътят е осеян с много дупки, пясък и камънаци, което в комбинация с острите обратни завои ограничава скоростта. Ако асфалтът беше добър, това определено щеше да е най-хубавата част от маршрута – остри завои, шарена сянка, рязко спускане. А и селцата преди спускането са много приятни.

Свидня и Своге

От Свидня към Своге пътят вървеше бързо, аз карах старото си колело (това на Вики), а той взе моето. Чувствах се като на чопър – с огромни обиращи вибрациите гуми и комфортна седалка. Откакто карам шосеен велосипед ми се струва, че широкия клас „mountain“ колела са ужасни – сякаш цялото усилие отива в гумите, рамката, седалката и тн, но този път много се забавлявах (въпреки, че предпочитам директното и пъргаво шосейно колело). С учудване установих, че предавките не ми стигат, а пък на Вики май му хареса шосейката.

Във Своге починахме доста време, заредихме с бананите и Corny-тата, и чак тогава отидохме да ядем, защото по стара българска традиция не бива да се яде гладен – първо се подлага нещо и после се яде. 2 литра айран и 2 чинии с пилешки хапки по-късно поехме към Искърското дефиле.
А се спряхме на айран, защото ако се бяхме поддали на биреното изкушение щяхме да се натоварим безславно във влака.

Искърското дефиле

Очаквахме да е адски красиво (или поне аз, понеже така ми бяха казали доста хора), но в интерес на истината може би заради натрупаната умора и прежурящото слънце не бях особено впечатлен.
Факт е, че има много красиви местенца, но нищо, което да ми вземе дъха. А селцата по пътя вече не бяха толкова китни и колоритни, а по-скоро от градски тип.

За съжаление, се оказа, че не е „равно и леко хълмисто“, а последователност от изкачвания и бързи спускания. Та на места оставахме без дъх докато преборим поредната височина, а на други се спускахме с над 60 км/ч само по инерция.
Спряхме точно преди Нови Искър, от където се открива прекрасна гледка, направихме една панорама и още няколко снимки и продължихме. Видяхме и влака, в който можеше да сме.

Обратно в София

След цялата красота и природа дойде време да си влезем в мръсната София, което не беше особено приятно, но се радвах, че бях близо до бирата и банята. Пътят от Нови Искър до София е сравнително безинтересен, но е равен, широк и се минава бързо. Последва приятна компания, бира, слънчоглед и пица :)

Плановете

Бъдещите ми творчески планове засега включват 50км от Пловдив до Асеновград и обратно, над 100км от София до Пловдив (но с евентуално тръгване от Вакарел), както и се прокрадва далечната идея за 50км разходка от Пловдив до Тюркмен. Освен това ще разуча и дестинации около София.

Ден 1
Спуснах се от ТЕЦ-а по надлез Надежда към Рожен (там от край време има толкова голяма дупка, че се виждат трамвайните релси отдолу. „За щастие“ въпросната дупка е плътно вдясно и оттам коли не минават (а велосипедистите каращи плътно вдясно да му мислят – първият път когато минавах оттам едва не се пребих).
Та на Рожен се натъкнах на ужасно задръстване – едвам се промъквах покрай колите – накрая след като ме пуснаха няколко коли успях да изляза в крайно ляво си идеята да пресека … и тогава осъзнах, че карам измежду отломки. Подминах резервоар на пистов мотор и потърсих къде е станала катастрофата – беше на поне 30 метра пред мен. Тогава видях и полицая, който махаше да отбия настрани.
Очевидно се бяха сблъскали пистов мотор и кола … съдейки по дистанцията, на която беше резервоара – явно беше тежка катастрофа.
На другия ден на мястото на катастрофата имаше цветя, много цветя и всяка вечер се събираха доста голяма група хора.

Ден 2
На следващия ден, отново спускайки се към Рожен, точно преди надлеза отново имаше катастрофа. Този път имаше по малко сейрджии … и една линейка отпраши тъкмо когато пристигнах. На другия ден отново имаше цветя …

Пазя се колкото мога …
По мое мнение, велосипедистите сме най-незащитените участници в движението – движим се с по-голяма скорост от пешеходците, и за разлика от тях ни се налага да се движим по платното. Затова реших да споделя как се пазя аз:

• Поддържам колелото си изправно!
• Винаги следя движението около себе си – знам, че звучи общо и глупаво, но ето няколко от нещата, за които внимавам карайки:
  • Спиращи коли – винаги се приготвям да спра, за да не ми се наложи да спра във отварящата се врата.
  • Мигачи – внимавам накъде ще завиват колите пред мен и дори зад мен. Внимавам аз, понеже в общия случай – другия не внимава.
  • Пешеходци и особено деца – никога не знаеш какво ще им хрумне.
  • Бездомни кучета – по мои наблюдения е по-добре да минеш бавно покрай тях … и при необходимост да спреш – разбягват се. Естествено ако са много и агресивни е може би по-добре да профучиш покрай тях – стига условията да позволяват – определено най-лошия сценарий е да се опиташ да профучиш покрай тях и да паднеш :).
• Никога не карам плътно вдясно – по-добре да имаш място накъде да бягаш ако се наложи, освен това отварящи се врати, заблудени пешеходци и тн винаги могат да направят проблем ако си плътно вдясно.
• Никога не карам плътно за друго превозно средство – пътищата ни не го позволяват – просто шанса да попаднеш на дупка или камък и да нямаш време за реакция е огромен.
• На светофар гледам да премина най-отпред – понякога може да се случи да тръгна една идея по-бавно и да ядосам някой чичка, но по-добре да ме напсува отколкото да ме закачи
• Когато не съм сигурен, че ще мина – СПИРАМ (било то на светофар, стеснен участък и тн)
• На кръстовище където продължавам направо, а има и десен завой, не карам вдясно, а се престроявам като нормален автомобил – отново може и да забавя движението понякога, но пък никога не ми се е случвало да НЕ ме затиснат ако съм вдясно, независимо от сигнали с ръце, псувни и тн.
• Предупрежавам автомобилите зад мен ако ще спирам и накъде ще завивам – особено ако ще мина пред тях.

Ами за това се сещам в момента – ще допълвам.